Memento Vivere

На смъртния одър,
не тъжен, а бодър,
чакал, ще кажеш, заветния миг,
да стихне завинаги вечният вик.
Усмихнат, полека, затваряш очи,
нещо в главата ти глухо бучи,
забавя се всичко, и вътре и вън,
и падаш лежерно във вечния сън.
Силуети ридаят в сумрака, нормално.
Ковчега затварят и плачат, банално.
А ти си щастлив. За пръв път в живота.
Очаквал си края, без страх и с охота.
Тялото мъртво е сякаш отдавна,
на съзнанието смъртта, обаче, е бавна.
Но не е мъчителна,
а по-скоро поучителна.
Чувства се връщат, идеи кипят,
в главата реди се житейският път,
умът ти превърта дни и моменти,
и връща ти спомен от старите ленти.
И можеш за част от секундата само,
да погледнеш последно зад лявото рамо,
да видиш какво си оставил назад,
и спокойно да влезеш в отвъдния свят.
За тебе това е нещо ужасно,
даже изглежда ти някак опасно,
отново да минеш през същия ад,
дете пак да бъдеш, но без да си млад,
и през всичките свои страдания,
наново, но вече с натрупани знания.
Животът за теб бе едно изпитание,
от него получи заветно послание,
което гласи:
"Когато опасност над тебе виси,
ще се случи лошото, ти си му подвластен,
и винаги ти ще бъдеш нещастен,
предаван и мамен от близки, далечни,
обречен от люлка на мъките вечни."
Трагично изглеждаше всичко преди,
трудност след трудност съдбата реди.
Но истина тук ще блесне пред нас,
как само в заветния час,
човекът даже би се смял
на това какво преживял.
През сълзи ругал е, какво се получи,
днес усмихнат си казва "Добре, че се случи!"
И ето завесата бързо се вдига,
пиеса започва като по книга:
Роден си, живял,
и умрял.
Край на историята.
Поне това гласи теорията.
Но сега, докато през спомени летиш,
осъзнаваш, вече безкрайно ще спиш...
Добре, че играл си като малък със всички,
и слушал си сутрин пойните птички,
истории чувал си, песни си пял,
във мъки и страсти любовни горял,
танцувал си сутрин в дъжда по тревата,
и слушал си нощем шума на гората...
Дори нещастен, объркан и сам,
сълзи проливал си даже, и знам,
стихове писал си за своя късмет,
а щом сълзите са свършили, продължил си напред.
Така претворил си скръбта в красота,
от пепел създавал си буйни цветя,
морето видял си,
в небето летял си.
И дишал си, дишал със пълни гърди,
от въздух прекрасен, и който твърди:
"Проклети сме ние тук и сега,
удавници бедни, стоим на брега,
във време незнайно, без светли герои,
и нямаме цели, ни чужди ни свои,
живеем си собствен безславен живот,
надянали робски, железен хомот."
И ти мисли, живееш живота на роб,
но днес щом пристъпваш мъртвешкия гроб,
последната глътка въздух щом вдишваш,
изведнъж се замисляш:
"Сляп ли съм бил!? Не съм ли видял,
какво чудо! Чуден живот съм живял!"
Защото живял си достойно,
работи усърдно, понякога двойно,
греши и се срива, пътят не бе лесен,
но става и тръгва отново със песен.
Всички почита, това бе ти присъщо,
обича ги, другите, и себе си също.
И знаеше: Живей, не да умреш,
а да вярваш даже в наивен копнеж,
че светът утре ще бъде по-нов,
ще бъдеш и ти на всичко готов...
И никой никого няма да съди!
И всеки със всеки приятел ще бъде!
Създателят само е съдник, той дава ни знанието,
но той не ще съди ни, както гласи писанието,
защото няма всъщност ад и рай,
има само вселенски безкрай...
Минаваме всички през зло и добро,
за да получим от тях само едно:
Сила да водим живота напред,
сила да борим неправда и гнет,
и страха от смъртта да преборим,
в тъмни години светлина да сторим.
И знам, щастлив ще тръгнеш към другия свят,
в блаженство ще тънеш от ангел възпят,
и нейде в безкрая ще се извисиш,
като висша душа в светлина ще блестиш,
не щом загърбил си светски пороци,
а щом взел си си всички уроци...
Какво там те очаква- незнайно,
оставяш ни само послание трайно,
какво разбра малко преди да умреш,
тайнствена сила ти каза да спреш,
и да слушаш добре:
"За малко времето сега ще спре,
и ще видим на кадър как минава
един цял живот, и тъне в забрава"
И ти гледа, тъжи и се радва,
но бе благодарен и щом завесата падна,
с натежали клепачи като олово,
ти произнесе финалното слово:

"За своята смърт аз не копнея,
просто загубих страха си от нея!
И не съжалявам, даже днес да замина,
обичам ужасно света, но отмина
времето ми тук,
опяван с плачевен, призрачен звук...
Но в мен ще гори вечният пламък,
който ще свети в небесния замък,
и там не ще тегне никога злото,
защото ще бляска вселенското мото:
"Нищо всъщност не умира,
само се променя и друг път намира,
и връща се в различно оформление..."
Ще се видим в друго измерение!
Признавам ви, даже,
нещо животът успя да докаже,
съдбата не би поднесла скърби, разбрах,
ако не би човекът преминал през тях.
За сбогом казвам само на вас,
бъдете доволни точно в този час,
че живи сте, дишате, четете това,
докато мен ми копаят рова.
Достигна ли това до вас,
мога още в този час,
границата в другия свят да прекрача!
Изпълнил съм аз мойта задача!
Казвахa:
"Той чака да падне вече във гроба,
защото живял е по- зле и от роба",
но бих повтарял днес многократно,
"Грешите приятели, точно обратно!"
Не чакам смъртта от страх да живея,
това ще призная,
а от липса на страх, че смъртта ще е краят!
И в миг аз родих се, във миг и умрях,
но мисля си само, добре че живях!"