Песента на солените въздишки

Край плажа изгрява утрото. Юли.

Шуми тишина- водопад.

Толкова тихо, безропотно...Чу ли? -

Събужда се морският град.

Ето, моряче, настъпи часът,

както бе казал веднъж,

скоро ще тръгнеш по синия път,

в морето ще бъдеш ти мъж.

По алея безлюдна към кея вървиш,

мечтите роят се на нишки,

и сякаш гали ги слънцето-виж-

през сребърно- сини въздишки.

Слушай моряче, шума на вълните,

и как ти се вричат в любов,

русалки ридаят и през сълзите,

разлива се техният зов.

Аз зная, моряче, мечтал си от малък,

да плаваш в открит хоризонт,

да водиш живота, тъй кратък и жалък,

във битка на морския фронт.

Детето във тебе бленуваше даже,

обгърнато в пясъка сив,

сърцето туптеше, какво ли да каже,

във порива сладко - горчив.

Гледаше смаян в морската шир,

и шепнеше вечен обет:

"Морски ще бъде моят всемир,

в морето ще бъда поет."

Да видят очите широкия свят,

различен, прекрасен, велик,

да чуят ушите живота възпят,

възпят от сирени без лик.

Моряче, помахай за сбогом на тях,

силуети бледнеят в мъглата,

там бях, видях те, но само успях,

да пророня сълза в тишината.

Сълза във морето, прах в пепелта,

не отвори на дъното рана,

но сълзата в морето изгуби солта,

просто въздишка остана.

Обвит в мъглата потегля напред,

кораб величествен, горд,

отлитат гларуси с него безчет,

със смях откъм десния борд.

Денем от мостика чуват се песни,

изгубени в морската бездна,

нощем искрици проблясват небесни,

танцуват по палуба звездна.

Понякога чуваш безгласен зова,

майчински стари милувки,

и самотата преглъщаш едва,

с вкус на солени целувки.

Спирките кратки по чужди земи,

и тези безлики сирени,

бързо умират в ума ти сами,

без чувства, безславно смирени.

Домът, топлината, уюта,

вълните са...с техният звук,

намираш ги в тясната, тъмна каюта,

надигнал корабен люк.

Морето, и бурно, пак го обичаш,

летейки по яростен хребет,

нощем звездите броиш и наричаш,

изгубен в съзвездието Лебед.

Така си отплават години в омая,

вълшебство на морската фея,

и щом се обърнеш, загледан в безкрая,

закотвен си вече на кея.

Моряче, ти вече си стар капитан,

а кораб- рибарската лодка,

наслада намираш в пагона съдран,

и в чашата евтина водка.

Лулата си пушиш, замислен, с тютюн,

но още вещае зората,

ще върне отнякъде богът Нептун,

духът на онази фрегата...

Задрямваш нощем във залива сам,

приспивно свири луната,

бризът повява и в морския храм,

шуми с благослов в тишината.

Близо до лунноогряния фар,

пристанищен шепот ръждив,

тогава отново морския цар,

връща ти спомена жив:

В сън за Таити, Ванкувър и Сидни,

праща душата послания,

към вечните спомени, стари и свидни,

и ябълков дъх от Тасмания.

Морето побира се в твоята длан,

небето в очите ти бляска,

от тесния проток на Магелан,

до ледния бряг на Аляска.

Но вятър задухва, пронизва душата, 

в съня от миражни картини,

едва наднича вече луната,

сърдито поскърцват машини.

Събуден от кашлица влажна и тежка,

спомен превръща се в пара,

сърцето ти- свито в душевна болежка,

запалваш си тихо цигара.

С усмивка любовна поглеждаш морето,

а себе си гледаш с ирония,

зората пробужда лазурна небето,

за сладко - солена агония.

Тихо зашепваш пред изгрева нов:

"Как ме излъга, кажи!?

За тебе аз гледах живота с любов,

солен, подсладен от лъжи.

Обич ли, лудост ли, вече не зная,

пред тебе главата си свеждам,

и стар, и сам останах накрая,

но щастлив, щом към тебе поглеждам.

Мираж е, без път наобратно,

живота ми носиш на сал,

всичко ти взе ми, за миг, безвъзвратно,

и пак го на тебе бих дал..."

Тихо морето, като пустиня,

стон не отронва дори,

но пак тъй те мами пътеката синя,

в сърцето ти огън гори.

И тръгваш отново към кея, унесен,

воден от слънчеви нишки.

Моряче, познах те по твоята песен,

от сладко - солени въздишки...

Край плажа изгрява утрото. Юли.

Шуми тишина- водопад.

Толкова тихо, безропотно...Чу ли?-

Събужда се морският град...

Elleonora